събота, 7 януари 2012 г.

Позициите остават

Да бях Хърмаяни, ти - Рон,
пак щеше да е същото -
нетактичност ти, аз стон
и много болка в бъдеще...
Без пръчки, заклинания,
без никаква надежда
(защо, защо Писателят
повдига само вежда,
а не се смилява
и не дава шанс
да почувстваш слабост
точно както аз,
да усетиш сълзи,
спиращи дъха?!) -
мразя, че си с чувства
излети във калъп.
Мразя и не вярвам
колко ме обичаш...
Мъчно е и тясно
като гроб в гърдите.

Колко ли ще продължава?!

Обръщай гръб и си заспивай,
утре сам се събуди -
до стената. И без нищо
нередно в своите гърди:
преспокойни, презаспали
(отегчени лекичко дори)...
Обръщай гръб и си заспивай
без вина да ти горчи,
без да виждаш нито капка
под очите ми среднощни.
Само исках да ти кажа:
Боли! Но те обичам. Oще...

четвъртък, 5 януари 2012 г.

Добро утро, мъгливко!

Този ден сигурно ми маха, но е толкова мъгливобял, че не мога да видя поздрава. Затова остава само неоптимистичната ми натура да вярва в оптимизма на този прозрачен, но все пак мъгливец. Какво да се прави? Усмихвам се и очаквам поредното предложение на живота, като си мисля и аз да му предложа едно-друго. Хващайте днес някой приятел и благодарете, че си го имате! Да поседиш с приятелска душа е едно от съкровищата на живота. Поне това сме заслужили. Да си имаме по някого.

П.П. А пък ти, Любов, така ми липсваш, че на чалга го ударих... :х

Мъчното е много мъчно нещо

Колко бавно времето се влачи,
влачи мисълта ми, просто всичко -
сякаш съм в забавен кадър,
ала не от романтичните
с целувки, дълги като вечност,
с усмивки и луна, и звездни нощи.
Разбира се, че не! Разбира се...
В състояние на свлачище съм още
преди да тръгнеш. Ах, онази крачка
колко жлъчка пръсна по езика,
във вените тече очакване...
очакване... очакване...
въздишка...
Не ми се мисли, ала той се влачи,
не ми се мисли, ала той не пита
и разтяга се като галактика,
а е простичък проблясък. Просто мисъл

разгърната докрай. Като ръцете ми
за теб. Но всъщност пълна с нищо...