***

   Гледам блогове, чета и често се отнасям сякаш от ежедневното. И ужасно, ужасно ми се иска да напиша нещо точно толкова красиво и обаятелно, както чувствам чужди постове. И тогава решавам, че не мога. Докривява ми. Домъчнява ми. Изпадам в състояние тип искам-друго-ала-как-по-дяволите-... После идва усещането за бездарност. И тъгата става наистина Голяма. Но ще успея някой ден. И тогава ще видите. И аз ще видя и ще се натъжа, че не мога да напиша подобно нещо втори път. И всичко отново ще си бъде на мястото. Стремежът ми ще бъде твърде голям, ще тъжа заради него и ще бъда себе си, както всеки ден. Идеалът, стремежът е и най-страшният ни провал. Дано ме разбирате. Или пък, по-добре, дано не ме разбирате. Човек трябва да е доволен от себе си, за да бъде доволен и от живота си по един непримирен и невторокачествен начин. Аз ще опитам. Заспивам с това... Желая ви доволно събуждане!