Мъчното е много мъчно нещо

Колко бавно времето се влачи,
влачи мисълта ми, просто всичко -
сякаш съм в забавен кадър,
ала не от романтичните
с целувки, дълги като вечност,
с усмивки и луна, и звездни нощи.
Разбира се, че не! Разбира се...
В състояние на свлачище съм още
преди да тръгнеш. Ах, онази крачка
колко жлъчка пръсна по езика,
във вените тече очакване...
очакване... очакване...
въздишка...
Не ми се мисли, ала той се влачи,
не ми се мисли, ала той не пита
и разтяга се като галактика,
а е простичък проблясък. Просто мисъл

разгърната докрай. Като ръцете ми
за теб. Но всъщност пълна с нищо...